РОДОПСКА ПРИКАЗКА

 

След едно измъчено лято, зажъдняли за пътувания и срещи с колеги ето, че дочакахме и поредното обучение-екскурзия. Този път целта ни беше Западни Родопи.

Програмата ни за четирите дни на маршрута е наситена и тръгваме с надежда за среща с магията на Родопския край.  Въпреки мрачното и дъждовно време не ни липсва настроение. Дъждовното време обаче ни поднася един подарък. Част от дъга се подава от сивите облаци. Но съдбата явно е решила да ни подложи на изпитание. След Стамболийски целият път е осеян с паднали камъни и канари, след обилните дъждове. И ето на – спукваме гума и се налага около час да чакаме  на дъжда и вятъра докато повредата се елиминира с храброто участие на малцината мъже в групата.

Навлизайки в Буйновското ждрело се наслаждаваме на красивата природа, обграждат ни високи чукари, а пътят в ниското лъкатуши и се извива близо до реката. Пристигаме  до х. Тешел и от там се мятаме на микробусите до Ягодинската пещера.

В пещерата симпатична млада колежка ни разходи около час. Прекрасните образувания на подземните зали, стерилния и свеж въздух, хладината на подземието ни дадоха невъобразимо изживяване от тази подземна разходка. И всичко това не ни стига и отново сменяме превозното средства, този път се качваме на джипове и оф роуд се отправяме към Орлово око. За съжаление лошото време продължи през целия ден и на панорамната площадка не можахме да се насладим на величествената гледка от птичи поглед.

   

Малко уморени се отравяме към язовир Доспат, където нощуваме.  Следващото утро ни посреща отново с мъгла, но тя бързо се вдига и една част тръгват с панорамно влакче към Сърница, други се отправят пеш. А пешеходците имат близки срещи с природата.

Мястото е толкова красиво, че спира дъха. Местните са много любезни, усмихнати и услужливи. Чувства се традиционното нашенско гостоприемство и ти ставя едно мило и родно, че все още има места в България, където хората живеят спокойно, дори и бедно, където шумотевицата и страстите на големия град ги няма, където ще ти кажат „Добър ден!” без да те познават. Хората тук са работливи и се опитват да продадат, това което са произвели – билки, манатарки, мед, сирене, кашкавал, сладка от горски плодове, ръчно изплетени терлици и други предмети на занаятчийството. Е, по сергиите не липсват и китайските евтини пластмаси, но така е в целия свят.

Сетне в Доспат се катерим по екопътека на един хълм, където със снимки са представени хилядите родопски чешми. Сред гъстата борова гора могат да се видат и реплики на чешми и снимков материал.

Чемата в Родопите носи своята уникална символикя. Ромонът на чешмите шепне спомени за починал близък, за излекуван болен, за благодарност или друго важно събитие на фамилията.

След обяд ни очаква още по-смайващо преживяване  – малкото селце Лещен и легендарната Ковачевица. В Лещен е толкова наситено с минало и българско, че може да го усетиш с кожата си.

Позволявам си да споделя моите мисли : „Седя на един слънчев чардак в Лещен. Тишината кънти от всички страни. Слънцето изцежда последните си лъчи от лятото. Едни симпатяги в ресторанта казват, че супата свършила, но обещават да пръжнат едни картофи. Поръчвам. Никой не бърза и никой не се суети, никой не се напъва да печели. Само осите досаждат, но и те не са старателни и някак ленниво те обикалят. Отвсякъде приижда на талази ароматът на печени чушки. Мирише на есен. Седя тихо и примирено и се чудя защо направихме толкова луд и забързан този свят!”

А Ковачевица поразява с архитектурното си величие от Възраждането. Уникалните къщи, строени от местни майстори, като стройни моми подредени в хоро от двете страни на тесните улички те карат да се поклониш пред гения на тогавашните майстори-дюлгери.

След толкова наситен с впечатления ден се отправяме към Добринище за нощувка..

На следващата сутрин с нови сили тръгваме към село Добърско, за да посетим уникалната цървкав Св. Св. Теодор Тигон и Теодор Стратилат. Тази църква е забележителна с няколко факта. Първо с името си, което не се среща никъде другаде. Второ с малките си размери и интересните прозорци без стъкла. Трето с редките си стенописи – 460 на брой сцени, което е поразително за такова малко пространство.

Лечебното аязмо е като магнит за всички, редим се на опашка за да си налеем от лековитата вода, с надежда и вяра, че ще ни помогне да гледаме с по-млади очи на света. После пътят ни отвежда в Банско. Малкото възрожденско градче, което през последните десетилетия се превърна в известен ски курорт.

                  Разделяме се на две групи. По-голямата се отправя   към хижа „Гоце Делчев“, откъдето с открит въжен лифт се достига до  връх „Безбог“. Пътят е около 14 км.  С автобус придвижването е около 25 минути. По това време на годината и в слънчев ден е приказно красиво. Кокетни завойчета и картини като от книжка с детски приказки разкриват Пирин планина в целия й чар.   Горе има достатъчно места за паркиране на леки коли и автобуси и освен хижата има достатъчно заведения, които предлагат хубав чай, супи и риба. Поехме с лифта към върха, с едно прехвърляне по път. Гледката е омагьосваща, а прекрасните борове остават в нозете ни през цялото време. Приятно студено с лек ветрец е времето, а на лифта се разминаваме с много млади семейства с малки деца.  Следващата хижа, вече в подножието на върха е „Безбог“. Само няколко метра по-нагоре е езерото „Безбог“. Името му идва от един тъжен период на българската история, когато според легендата на това място са убити жителите на три съседни села, отказали да приемат чужда религия. Отчаяните хора са го кръстили с това име, в очакване на спасението си, което така и не идва. Днес обаче това мистично място поразява със спокойствието и красотата си. Невероятно чисти води,  миниатюрно мостче, от което може да се наблюдава езерото, огромни камъни, подходящи на снимки, малка чайна и  най-вече усещането за общение с Бога. Връх „Безбог“ е  на височина  2645 м. Езерото се намира на 2239 метра надморскависочина, голямо е деветнадесетдекара и е дълбокоседем метра. За езерото се знае, че в него падат лавини, затова преззимата не е препоръчително да се минава около него. Водата, която се стича от езерото, дава началото на Безбожката река.

Колегите от втората група  се разхождат в градчето, наслаждават се на местната кухня и посещават църквата Св. Троица от първата половина на 19 век, паметник на културата.

Пред нас е поредното приключение – пътуване с теснолинейката от гара Аврамово до Велинград.

Пристигаме доста преди влака на гарата и се налага да чакаме, защото влакът имаше закъснение, но чакането не беше тягостно, защото премина в приятни разговори и размяна на впечатления.

Теснолинейката си е едно изживяване от където и да го погледнеш и то не само заради красивата природа наоколо, но и заради факта, че все по-рядко пътуваме с влак. Влаковата композиция се виеше като едно огромно желязно влечуго ту по някой стръмен склон, ту през многобройните тунели, ту стегната в капана на обраслите с гори скатове от двете страни.

Пристигаме при кралицата на балнеотуризма на България – Велинград.

  Разглеждаме езерото Клептуза, купуваме сувенири – да дадем едно рамо на местните занаятчии в този труден период на криза. Настаняваме се в хотела и както си му е реда на вечеря в битово заведение , за да дегустираме местните кулинарни специалитети.

Следващата сутрин е предвидена за СПА глезотии и така чак до обяд, когато  хващаме пътя обратно. Но организаторите ни поднасят приятна изненада.Чака ни  посещение в килимарския цех в село Костандово.

Цехът изработва по поръчка ръчно тъкани килими от най-високо качество за чужбина. Негови клиенти са високопоставени личности, които пъръчват за частните си имения.

     

Цехът е частна собственост, в него работят местни жени, които със сръчните си ръце връзват възелче по възелче на осмица и така един килим от най-висок клас се тъче с години по специални схеми, със специално обагрени вълнени прежди. За отбелязване е, че собственикът сам участва в производството. Ние го заварихме да багри преждите. Бригадирката ни развежда и разказва  подробно как се ражда един килим от проекта до изпълнението. На стената се виждат снимки на собствениците със известни личности, които са си поръчвали килими при тях. Ние веднага разпознаваме лицата на известни холивудски актьори. Прекланяме се пред уменията и сръчноста на тези обикновени и скромни жени, изпод пръстите на които се раждат истински приказни килимарски картини. Дано се намерят наследнички на този изкусен и толкова български занаят.

И това не е всичко. Отправяме се към село Дорково, където е музеят „Плиоценски парк”.  Това е най-голямото палеонтологично находище на Балканите и втората най-значима експозиция в Европа. Чрез него се маркира началото на плиоценската геоложка епоха в Източна Европа. В средата на залата виждаме внушителния макет на мастодонт. Тук са правени проучвания от български и френски специалисти. С учудваме научаваме от местния уредник, че французите са отмъкнали доста от намерените находки.

Следващата ни спирка е крепостта Цепина.  Крепостта влиза в пределите на българската държава в средата на 9 век.  Когато Калоян назначава племенника си Алексий Слав за управител в Родопите, Цепина става седалище на владенията на деспота. След убийството на царя през 1207 г., деспот Алексий Слав се обявява за независим и Цепина се превръща в негова престолнина. Крепостта е била внушителна, външните ѝ крепостни стени обхващали площ от 25 дка, а в най-високата ѝ част е бил изграден средновековен замък. Съдбата на българското население по тези места е била свързана с тази родопска твърдина в продължение на няколко века. Археологическите и исторически доказатлства показват Цепина като значителен политически и административен център в Западните Родопи.

И с това нашата програма завършва и хващаме пътя към родния Бургас. Пристигаме изпълнени с впечатления от един неимоверно красив край на България, където човек може да почуства величието на Родопската природа, да срещне засмените очи и гостоприемството на местните хора, да вкуси чудесните деликатеси на тукашната кухня, да забрави за градските страсти и напрежението на съвременния живот, да се замисли накъде отива светът и кои да бъдат приоритетите ни, да оцени простите и обикновени неща. Родопите могат да ни научат на мъдрост и човечност, да отворим очите си за красотата на природата и усетим нейната всемирна философия.

С благодарности към организаторите!

Автори: Бояна Спасова и Кристалина Пирева                                                                  19 октомври 2020